Няма вече да я дочета

тая книжка, дадена ми от един,

с когото вече не дружа.

Къде ли да я бутна тая,

със стиховете, дето дал ми беше

един и подчертал да забележа

два-три от него забелязани.

Лежа

и чакам – знам, ще попремине,

време трябва само,

ще престане

да няма неутрални пейки, супи,

цветове, реклами,

песни, дрехи,

мириси и часове, сезони.

Ще имам нов език със други хора,

нови жестове и нова география.

Само че къде-къде по-леко

щеше да е, само ако имахме

нашето си аз без второ аз.