И пак самичък лягам си,
усмивката ти прекрасна да видя.
Няма те вече до мен,
тръгна си по-тихо и от вятъра
и сърцето ми сякаш крещи,
при мен се върни,
а очите ми разкайват се те,
пускат сълзи така кристални,
изпълнени с мъка.
© Атанас Киров Всички права запазени