Само ако небето изчезне...
Той си беше тръгвал.
А тялото й - проснато
оставял насаме
в кал ... с птици,
крадящи от плътта й...
Без надежда!
Погледът единствен
в земята бе,
забравил, че някога бе дал
и обреците стари,
и цената... за кръвта й...
Дали преварен бе?
Така смутен -
от нож в своята ръка -
не помнейки ни даже миг,
ни секунда даже
от поривите на смъртта й!
Сега в крясък
търсеше утеха,
във всяка сянка,
във всеки дебнещ дух..
Уви!
Душата й бе така клета,
приела лик
на безвечен,
но лиричен звук.
Дали в небето
ще потърсят те искрици?
Жарта ще сътвори ли
огъня
за нов живот?
Нима нямат избор?
За раните - солници
приготвени са от
пирати страшни,
безмилостни,
цял един взвод?!
А тялото разтворено
в песънчиките на време,
останало за двама,
за един период,
ще е така покорно,
приело жертвата
да няма драма,
нито песен
без сихронен съпровод.
Дали повярваха си,
че спасяват слепите?
Събрани -
с цел да придобият мощ?
А с ръце
така самотни, проклетите,
те опипваха мълчанието
на свойта тъжна нощ.
Едно ли само им остана -
да се взират
в свойта тъмнота?
Дали ще има
надпревара
за топлината
на отсъстващи бедра?
Спасение!!
Къде се взираш?
Прибери я,
двойната душа!
Приеми
и нека пак да свети
милостта им
нежна,
тяхната безкрайна
доброта.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
