Самота
Затварям очи и виждам жена,
красива, тъй нежна и невинна.
Паднал на колене, а пред мене е тя
и се потапям в красотата ѝ завидна.
Ръцете ѝ гладки аз не мога да пусна,
защото не знам, ще ги докосна ли пак?
Но тя ме прегръща и с целувка изкусна
потушава пожарите на всеки мой страх.
В прегръдките ѝ топли усещам света,
как за мен се променя безвъзвратно
и плахо я моля "Вземи сърцето ми сега
и знай, че не ще го поискам обратно".
За миг само избягах от своя живот,
загледан дълбоко в тъмния таван
и буден съм отново, плувнал в пот
и сам...пак сам.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Петър Бояджиев Всички права запазени
