ZAGORA (Диана Кънева)
409 485
17.09.2010 г., 14:45 ч.

Самотен тост 

  Поезия » Друга
837 0 10

Изплъзва се животът

както над пропаст се изплъзват пръсти,

до болка впити в ръбовете на скала,

а всъщност вече тръпнещи и уморени,

и обречени...

Не ми е жал за туй, че ще си тръгна.

Тъгувам за пропуснатото щастие.

За земната и простичка любов,

която подминавах безразсъдно,

докато чаках  принц на кон.

До дъно чашата ще пресуша...

След нея втора, трета... пета...

За да не мога да греша...

... С трагична участ е поета,

а аз - една подвижна рана,

която плаща всеки стих със болка.

Обезкървена от безброй причини,

вървях към себе си,

и  срещу себе си вървях,

покрита в синини и драскотини.

Пристигнах в тая вечер глуха от безсилие.

Чудовищно сама,  с товар от грешки,

като злокачествен израстък на духа си.

Объркала съм даже Бога си,

с чужд Бог и затова не получавам свише

дори прашинка от любов.

Изпивам питието си до дъно

и наливам още...

Наздраве, време - изтънял покров!

Животе мой, ехиден,

съдбо сива, наздраве!

Несправедливо е, че няма с кой

да споделя  дори

сълзите на сърцето си бездомно,

в зори превърнали се в залези,

 в предверието  на болката отровна...

Сред толкова приятели - сама,

сред съприказчици - самотна...

Ах, вино сладко, твоите искри

 изгарят сътворените заблуди

и пламъкът ти в паметта изтри

на безсъзнанието ми - хленчещата лудост,

която вярва, че е чисто злато

на времето фалшивата паричка.

Разбивам с ярост чашата в земята

и благославям Себе си и Всичко...

 

© Диана Кънева Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??