Самотен тост
Изплъзва се животът
както над пропаст се изплъзват пръсти,
до болка впити в ръбовете на скала,
а всъщност вече тръпнещи и уморени,
и обречени...
Не ми е жал за туй, че ще си тръгна.
Тъгувам за пропуснатото щастие.
За земната и простичка любов,
която подминавах безразсъдно,
докато чаках принц на кон.
До дъно чашата ще пресуша...
След нея втора, трета... пета...
За да не мога да греша...
... С трагична участ е поета,
а аз - една подвижна рана,
която плаща всеки стих със болка.
Обезкървена от безброй причини,
вървях към себе си,
и срещу себе си вървях,
покрита в синини и драскотини.
Пристигнах в тая вечер глуха от безсилие.
Чудовищно сама, с товар от грешки,
като злокачествен израстък на духа си.
Объркала съм даже Бога си,
с чужд Бог и затова не получавам свише
дори прашинка от любов.
Изпивам питието си до дъно
и наливам още...
Наздраве, време - изтънял покров!
Животе мой, ехиден,
съдбо сива, наздраве!
Несправедливо е, че няма с кой
да споделя дори
сълзите на сърцето си бездомно,
в зори превърнали се в залези,
в предверието на болката отровна...
Сред толкова приятели - сама,
сред съприказчици - самотна...
Ах, вино сладко, твоите искри
изгарят сътворените заблуди
и пламъкът ти в паметта изтри
на безсъзнанието ми - хленчещата лудост,
която вярва, че е чисто злато
на времето фалшивата паричка.
Разбивам с ярост чашата в земята
и благославям Себе си и Всичко...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Диана Кънева Всички права запазени
