САМОТЕН  ВРЪХ

Душо моя, защо си тъй добра?

Все луташ се във хорска лошота,

залюбила до болка истината зла.

Нима човека знае що е туй душа?

Скиташ винаги сама във мрака,

а някоя жена стенеща те чака –

да я учиш пред лъжата да не кляка,

ала тъй вечно си изпускаш влака.

О, простете, музи жадно-жалостиви,

не знаех, че в скръбта сте тъй игриви,

но узнах едно за любовните ви ниви –

обичат да ги сеят ласкатели лъжливи.

И вий сърца без ум разбити,

кога ли от любов били сте сити?!

С чувства променливи шити,

копнеете в Едното да сте впити.

От болката ли ви боли?

Или от несбъднати мечти?!

А може би, че ваш'то Ти

неподвластно е на Вас, уви!

Тъй птици, пеперуди, лешояди,

пърхат волно със крила неради,

но пред орел в небесни водопади

разбират, че за летеж са още млади.

А що ли значи мъжката природа?

Нея, чувал съм, създал я бога,

ала как да кажа в свойта изнемога…

душата от сърцето страда много!

Питам се къде бе мойта грешка?

Егоист ли бях в съдбата тежка?

Само туй познах – самота зловеща,

с вяра в единствена любов насреща.

Затуй, душо моя, изплачи тъгата.

Хората, тъй грешни по земята,

навеки ще късат на лебеда перата.

Ти страдай, ала вярвай в добротата!

26.IX.2011

Камен Тодоров ©