САМОТЕН ВРЪХ
Душо моя, защо си тъй добра?
Все луташ се във хорска лошота,
залюбила до болка истината зла.
Нима човека знае що е туй душа?
Скиташ винаги сама във мрака,
а някоя жена стенеща те чака –
да я учиш пред лъжата да не кляка,
ала тъй вечно си изпускаш влака.
О, простете, музи жадно-жалостиви,
не знаех, че в скръбта сте тъй игриви,
но узнах едно за любовните ви ниви –
обичат да ги сеят ласкатели лъжливи.
И вий сърца без ум разбити,
кога ли от любов били сте сити?!
С чувства променливи шити,
копнеете в Едното да сте впити.
От болката ли ви боли?
Или от несбъднати мечти?!
А може би, че ваш'то Ти
неподвластно е на Вас, уви!
Тъй птици, пеперуди, лешояди,
пърхат волно със крила неради,
но пред орел в небесни водопади
разбират, че за летеж са още млади.
А що ли значи мъжката природа?
Нея, чувал съм, създал я бога,
ала как да кажа в свойта изнемога…
душата от сърцето страда много!
Питам се къде бе мойта грешка?
Егоист ли бях в съдбата тежка?
Само туй познах – самота зловеща,
с вяра в единствена любов насреща.
Затуй, душо моя, изплачи тъгата.
Хората, тъй грешни по земята,
навеки ще късат на лебеда перата.
Ти страдай, ала вярвай в добротата!
© Камен Тодоров Все права защищены