" Самотни ледници" 

Когато те погледнах 
във онзи хладен ден,
в сълзи и мътни мисли,
от болка опиянен - 
Тогава забелязах, нещо разгадах,
във блясъка, във който така се замечтах.

Очите ти кристални,
зелени пламъци.
Отвеждат ме внезапно
в пустинни замъци,
в които аз се губя,
а ехото кънти,
гласът ми казва име,
което носиш ти.

По пътища незнайни
ме карат да вървя.

Лабиринт от много тайни
зад всяка следваща стена.
Усещах, че се губя, лутах се едва,
но изход не намерих и зад последната.

И друга аз вселена
откривам, сякаш в тях.
Красива и зелена,
в която няма страх.
Оставам неподвижна,
щом зърнем се със теб.
И рядко аз те виждам,
а ти едва ли помниш ме.

Поисках да ги гледам,
но вечно бързаха.
А с твоята душевност 
те ме свързваха.

Кристални порти хладни
и мраморни стени.
В зелено беше всичко,
което ни дели.

Кристални порти хладни
разделят ни едни.
За малко обич жадни,
за слънчеви лъчи.

Далеч във тях аз виждах
самотни ледници.
В очите ти зелени,
със черни зеници.

Далеч във тях се взирах,
когато бе пред мен.
Усещах, че следят ме 
във онзи хладен ден.

Моментът беше кратък,
но тогава осъзнах,
за мен мечта ще бъде
отново да се вгледам в тях.

Моментът беше кратък,
но щастлива съм сега,
че ти постави отпечатък 
дълбоко в моята душа.

Автор: Антонина Кирова