САМОТНО
САМОТНО
Животът ми да беше чаша с вино,
на малки глътки бих го пил с приятел.
Понякога е приказно невинна,
но страшна на моменти самотата…
Онази самота, която има
докосвания с поглед или с лакът
в човешкия поток, а няма име;
която дръпва щорите и чака…
Как лесничко успяхме да я пуснем
да зъзне във леглата на уюта.
Пленени от разпятия изкуствени,
телата ни там бавно ще се срутят…
И кой ли е измислил мъдреците,
които с боговете разговарят,
щом толкоз мъдрост има в нас самите,
че от излишък насаме си я изгаряме!…
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ванилин Гавраилов Всички права запазени
Малко на Толстой отива работата, ама си е така...