Самоунищожение

Откъснах възпламенената роза
и всичко от красива поема
се превърна в студена проза.
Изгубих пламъка, душата ѝ, песента,
а бе така прелестна,
жадуваща за още живот,
но уви - вече не чувам нейния тропот.
Аз внезапно отнех я,
не мога да я върна,
дори и светът да преобърна...
Все още съществува споменът за нея,
но трябва да се откажа да копнея.
Пожарът утихна,
буря застигна,
а сега затишието пристига.
Гибелта ѝ не прежалих,
макар и аз да я направих
и в мрачни сенки я оставих.
Къде отиде ти?
Къде отново се крие детето с босите пети??