Сбогувах се с тъгата
Опитвам се по навик да тъгувам,
приел, че любовта е тежка мъка.
Е, вярно, аз на фактите робувах
с горчивия си опит от разлъки.
От дългите ми полети в небето,
докосвайки на някого миражите,
очите ми са правили морета,
а самотата ми рисуваше пейзажи...
Загубвах се със седмици, с години.
(Завръщането трае цяла вечност.)
Мечтаех някой просто да ме види.
Животно, храст, дърво, или... човек.
И точно по ръба на своя камък,
белязал пътя ми до свещ и кръст,
когато сам на себе си бях жалък,
ти вместо Господ ме посочи с пръст.
Понеже измълчавах си молитвите,
и вярата обидено отричах,
реши със ясен глас да ме повикаш,
защото искаш да ме наобичаш.
А аз, лиричния страдалец,
защо да крача към Голгота,
когато хѝлядите с тебе залези,
ще будят изгревите на живота...
И някак си не щеш ли отведнъж,
със своята обичаща душа,
ти влюби в себе си поет и мъж,
възпял от обич не една лъжа.
С тъгата се сбогувам. Ти спечели!
Надви я, като хищник свойта плячка.
Настанало е време за раздели,
а ти си мойта съдбоносна крачка!
©тихопат.
Данаил Антонов
17.10.2023
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Данаил Антонов Всички права запазени
