Кафето не горчи както преди

и утрото не се протяга ведро.
В очите са застинали сълзи,
ръцете галят тишината щедро.

Преплитат се усмивка и тъга,
посърнали от дългото пътуване.
Присяда морно прашната съдба,
готова за последното сбогуване.

Затваря се житейската врата,
пазител на повратите на времето.
Полита изтерзаната душа,
разкъсала оковите на бремето.

Небето ражда новата звезда,
за да целуне синия простор.
Отива си последната следа
и  тайната на отпътуващ взор.