Седем

Суетна съм, когато иде реч за чистотата на душата.

Не казвам, че стерилна е...сред другите витае.

Не искам да изричам клетви на безгрешници,

самата аз греша и си прощавам. Простено и на Вас да е.

Гневя се. Макар, че този гняв обида е за гневните.

Стаен, прокрадва се през мислите, обходили пустините

в оазисен копнеж и тупва, като малко камъче на пътя,

що се движи колесницата на Зевс, готова стръкче да погази. 

И алчна съм. Да имам светлина и звезден мрак,

лишен от шумно тракащите зъби на брътвежи, превърнали покоя ни в блян.

Да чуя, алчна съм свенлива истина в минутата разсъмване.

Тогаз невинното е радостно, защото погледа си с делника не е изплакнал.

Завиждам искренно, на някого закичил се със статуса отсъстващ.

Придърпал зад завесите съзнание, останало без сянката на Азът.

Лишен от размисли, кои познават пошлостта,

той вкусва от всемира, пиратството загърбил обновен.

Не ми е чужд и апетита. Усещам глад за сладост, която горска ягода е приютила.

За къшей хляб от златен клас играл в романс със светлината.

Да пия искам, капка от листата изплакана сълза от небесата

и чепка грозд по чашата ми да се стича, когато се целувам със съдбата.

И в похотта сама се уличавам. Привлича ме светец преситен.

Като в изповедалня с балдахини, със сластни стъпки към него ще пристъпвам.

По пътя ще събличам думите, молитвите тревожни,

пречистена в стихията, река открила своето корито.

Тогаз лениво, ще проточа на чувствата потоците.

И ще погаля бреговете с жертвените ладии, а канарите ще заобля с благост.

И ще напия с тюркоазено тревата, залезно обагрена край огъня ще мъркам

моментно вечна ще греша.