Сезоните на сърцето
Нижат се годините - тече животът.
Като на кинолента избелява споменът.
А ние, пешките, играем свойте ходове
и искаме в сиво утро дъга да излезе.
Редят се сезоните - един подир друг.
И ходим по пътища - разнищваме нищото.
Остават въздишките, скрити в съзнанието.
Белеят се вишните - тече си животът, въпреки нас.
Есента пристига неусетно,
пропива се и в мислите дори.
Дъждът затри следите ни,
а птиците изчезнаха в мрачни висини.
Мелодията на времето
захваща своя тъжен стон през есента.
А зимата започва припева,
запява свойта песен зла.
В бели преспи ни затрупва.
С коварна красота струи.
Нашепва в ухото ми, че утре
животът пак ще продължи.
Часовникът зловещо пак тиктака
и времето белязва със своя стон.
Дали пък залезът на дните ни
затри безпаметно следите ни?
Но всеки ден с утро почва,
а мракът скрива се в нощта.
Пролетта ще се разкрие в бяла заран,
нежна и прекрасна като младостта.
Ще разцъфтят в полята кремове обагрени.
А в нас остава мъничко тъга,
че пролетта отлита неусетно,
облечена в алюзия за вечна красота.
Южнякът пък красиво лято носи,
с дъх на праскови и рози.
Последният акорд в мелодията, уви!
Но най-красив е той, нали?
Лятото усмихва ни се нежно.
Морето търси своя бряг студен.
Вълните вечно ще се плискат,
а небето с надежда ще ги озари.
И в падналата ръж в полето
се вплитат две тела навеки.
Докосват се и любовта полека
запалва огън от мечти.
Сезоните навяват спомени,
събрали прах в съзнанието.
Пропити от парфюма на забравени емоции,
носталгия, обречена на миналото.
Животът ни е низ от мигове.
Закърпени оттук - оттам.
А вечността все тъй ще свири свойте тонове.
И време нямаме, уви!
© Джоана Всички права запазени