Шехерезада бе...
Той чакаше до глинените пластики,
оставени под сянката на пиниите,
и с длани в раздробените им части,
залепяше парчетата със тиня.
И празен поглед хвърляше до тръните,
поникващи до старата колиба,
а всеки трън бе жилав като струна,
която му откъсваше любимата.
Разсичаше разхлабените клони,
трептеше, там сред леса на Аркадия,
но спомените всеки миг го гонеха
и той побягна по море със ладиите.
И беше сам сред слънцето разпънат,
прободен с бляскавите му лъчи,
а желанията му станаха харпуни,
с "кога ще дойдеш" - хвъркащи стрели.
И тя дойде! По-красива от илюзия,
но видя я само в миг неповторим,
и шепотът ù, нежен като музика,
го топлеше без близост, но с мечти.
Но той подритна грубо суетата им,
заплака той под жълтата луна,
и опипа като кокали торбата ù,
звездите, с изгорената ръка.
Но тя не трепна! Сякаш не бе в нищо,
горещият топлик кръвта не парна,
като вино тя кипеше под огнището,
превърнало телата им в винарна!
И пак забърка в рохката там пръст,
горещината в нея бе удавил,
сянката на крехкия ù ръст
усети, че към него се протяга.
И седна тази сянка там до него,
там спряла, сякаш беше негов гост,
и бляскаха сълзите като гледа я,
как разказваше една история проста:
за дрипаво момиче тъй самотно,
със тежко бреме, белези от нож,
как биели я, даже щом и кротка е,
и я гонели от вкъщи, щом е лоша.
Ала скитала и тъй била щастлива,
със нож, не като всичките деца,
баща ù щом отивал да я бие,
изтръгвала му с ножа наглостта.
И плакала, и плакала, и плакала...
Сподавена във собствени сълзи,
за раните на другите все плакала,
ала нейните я давели сами.
Веднъж, докато тичала из герите*,
прескочила тя лаещо я куче,
последвало я то в онези прерии,
и тя като приятел го обучила.
И слънцето щом гасне в хоризонта,
стопило свойта мантия в земята,
тя бягала с кутрето, сякаш огън е,
от таз планета, две трети вода!
И поиска той за миг да стане куче,
да забегне с нея, за последна битка,
да я спечели, а тя да научи,
че една трета я обича... Като никога!
Но тази нощ, тя беше недостатъчна,
в очите му, мъничък огън пламна,
подпряни сред зениците на здрача,
вторачени, в изчезващата сянка...
Гери* - места за живеене по времето на татаритите.
© Димитър Димчев Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Така е
-
Не е писано изключително дълго време. Въпреки че съм отделил няколко дена, повече емоции и нещо скрито, което искам да остне за мен самия. Смятам че нещата се получиха що годе положително.
-
Интересна поема, Митко ( поне аз оприличих творбата ти на такава ) виждам, че си вложил наистина много в това стихотворение - заслужаваш адмирации
Поздравявам те! -
Харесва ми да те чета! Има нещо скрито в стиховете ти, което все ме провокира да го търся...
-
наистина...каква история...
хареса ми. -
Каква история...
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
