Що ми се момне ле кахъриш?!
Момне ле, мари хубава,
хубава, още писана,
на лице бела беличка,
на снага - тьонка височка,
очинки - пъстра поляна,
коси ти - тежка ръкойка,
що ми се, момне ле, кахъриш,
кахъриш, още дертисваш?!
-Юначе лудо, та младо,
немой ма, юначе зафата,
зафата, още задява,
че си ми иде любето,
любето, млада кехая,
от дълъг пътя, от Драма.
Ракия люта наточих,
руйно съм вино наляла,
салматарка съм му скроила
с долама шити ръкафе,
риза съм му тъкала
с везана пъстра шевица,
пък ми не втасва тестото
да му замеся питата.
Дал ма е месечинка гльодала
га съм си сяла брашното
ил ми е севда седнала,
седнала снощи в нощвите?
-Момне ле, мари хубава,
не та е месечинка гльодала
на егрек беше сос мене,
не ти е севда седнала
тя ми е мене в сърцено.
Де стъпна, момне ле, де бродя
момини сълзи в див пелин.
Щом рипна, момне ле, щом пойда,
подире ми, момне ле, ал божур.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Красимир Дяков Всички права запазени
