Ти си черното петно в моята младост,

но пък се научих да обичам черно.

Ти си чудовището, поглъщащо моята радост,

добре, че черното винаги ще е модерно.

Ти си увехналото цвете,

напомнящо за далечното лято.

Ти си мирисът след дъждовете,

ти си рушителят на всичко свято.

Ти си пустошта страховита,

която винаги се стремя да заобикалям.

Ти си виелицата ледовита,

заради която летните лъчи забравям.

Ти си огънят, който ме сгрява

ти си огънят, който гори.

Ти си дъждът, който вледенява

ти си дъждът, който тихо ръми.

Ти си жалката безмълвна утеха,

Която кънти в ушите ми след дълъг ден.

Ти си горската скрита пътека,

по която избягах, когато забрави за мен.