Цигулка малка на щурче
настъпих неусетно
и чух гласа ù как реве
под необятното небе.
Щурецът беше сам -
и гледаше ме някак тъжно,
а мен ме хвана чуден срам,
че музиката му пропъждам.
Затуй го вдигнах на ръце
и дадох му китара,
но той не я пое -
и нямаше в гласа му вяра.
И нямаше го онзи трепет
на струните, опънати от светлината,
и нямаше я тази муза, която да
го топли на земята.
Затуй щурецът се обърнал
и грабнал житено зрънце -
със мравките в редица тръгнал -
решил за зимата да събере
последните надежди от живота...
© Людмила Стоянова Всички права запазени