Симбиотично
Май те пилея все по барикади,
животе, но обичам те такъв,
когато битието ми се сгади,
душата ми използваш я за стръв,
дано отнейде светли Персеиди,
видяли я, измръзнала съвсем,
проблеснат над войни и над обиди...
Един на друг мечтите си крадем.
Защото ти си мой, а аз съм чужда,
затворил си ме в саможив капан.
Заспа отдавна, рядко се пробужда,
детето в мен. А ти си в пътя взрян.
Път като път – тук урва, пропаст, сипей,
край мене сенки, а над мене дим.
Посока вярна в тъмното напипай,
ще видиш – не е страшно да летим.
Когато не заспиваш от тревога,
Обичам те, животе. Зъл и строг.
За двама ни съм силна, още мога
и твоя кръст да нося, до възбог.
И на самия край на битието,
стъпѝ и се огледай удивен.
Все пак ще ти докажа, че до гдето,
крилата стигат, грее ясен ден.
Над всички дето, разпнаха ни дважди,
и стигмите броиха ни в захлас,
че в болка само вярата се ражда,
че ти живееш мен, а тебе – аз.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
Благодаря на всички!
