Синхронизация на пролетните липси
Не ме погали пролетта,
в мен не поникна дори и вълча въздишка,
отвсякъде тишина избуява
и се роня под пръстите ти –
цветче изсъхнало и измислено.
Докато вятърът се смее саркастично
разфасовам сърцето си прилежно
върху облачната маса -
не за да умре,
а да се научи да живее без теб
във ферментиралата красота на нямането.
Tежки са стъпките на тъгата ми,
и пищят от болка под тях
стръкчетата крехки на нови надежди,
докато на къса каишка я водя
сред белия траур на пролетта.
Хлъзгави са орбитите на очите ми -
така и не се научиха да вярват,
че са само проводници на скръбта
сълзяща от поругания олтар на сърцето,
откъдето иконата на присъствието ти
носеше живот на всичките ми мисли.
Някога.
А можеше само да ме обичаш
и да оставиш боровете да танцуват,
пробождайки се кехлибарено
в отчаяните си опити за прегръдка,
мечтаeйки просто да бъдат хора
между два тихи такта на твоя дъх...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Marielli De Sing Всички права запазени
