Поляна сива, сиви мъки,
с капки лицето ми заливат,
бисерни, небесни сълзи,
и после върху почвата умират.

Напразно думи в мен се лутат,
умирайки и те с мен,
душата ми пресичат и забулват,
студ е в мен стаен.

Грозни мисли се отзовават,
песента им вопъл неизживян
и с тежки думи призовават,
сънят е просто блян.

Дълго сърцето бие,
дълго тупти то под гръдта
и нещо все се крие,
зад онази неволна тъга.

Ръцете прегръщат посивелия ден,
чакайки да ги посети нощта,
да намерят поглед в мен стаен,
поглед, омаял ме в една самота.

Капките лудо се гонят,
сълзи дъждовни са те,
за мен ли и те се ронят,
или чакат някой да ги спре.

Погледът, реещ се в безкрая,
тъй празен, отново е сив,
полива и той края,
с този едничък, последен стих.