Скитница

Захвърлена от света, една-единствена, 
безкрупулно изстрадала скитница. 
Разхожда се тя, боса из снега, 
тъпче буците лед с премръзнали крака. 

Сама, единствена, в студа, насред пустошта,
обикаля и се надява някой да я открие - жива. 
Ала от толкова болка и тъга
тя готова е да посегне на своята душа. 

Душата ù разранена е, обкръжена от тъмнина, 
подмолно накарана да извърши зли дела. 
Раните зараснаха, но спомените  - не,
пленени в убийствени лъжи са те.

Злините ù бяха опровергани, всичко отмина,
но споменът за деянията ù така и не си замина.
Скръбта бе силна, раняваше я само с мисълта, 
че уби своята любов, истинска. 

Кървави сълзи отронваше, косите си дърпаше,
пронизващи викове издаваше, а сърцето от мъка 
се бушуваше и все повече и повече от тъгата вземаше,
грабейки лакомо с шепи и с душата си се подиграваше.