Славеят и розата

По "Славеят и розата" на Оскар Уайлд.

"Преписах" за един виртуален приятел тази приказка така... и реших да споделя "преписа" с вас.

С поклон пред гениалния Оскар Уайлд!

- Тя каза, ще танцува само с мен, ако ú занеса една червена роза. -

Въздъхнал с болка младият студент и седнал в горестна и тъжна поза. -

В градината ми розовият храст отдавна само с шипове обрасъл е,

години вече рози не цъфтят... "Защо без тях изобщо той израсъл е?..." -

Тъй мислел си студентът-философ и сам на себе си решил да се пожали:

- Защо животът е тъй тежък и суров?! Не пише даже в древните скрижали...

Ни колко важни - дреболиите за нас! Ни колко щастието ни от тях зависи!

Ни как червена роза в този час аз за любимата си мога да измисля!...

Изчетох всички мъдрости в света, изучих всяка философска тайна,

но ето, че животът ми сега, зависим е от розичка омайна!...

Така нареждал той под дъб зелен, и топли сълзи пълнели очите му.

Сред клоните над него в този ден го слушал славей и видял сълзите му.

- Най-сетне влюбен истински да зърна! - прошепнал славеят и станало му мило.

Как в щастие аз горестта му да превърна? - и за младежа сърчицето му се свило. -

Нали за него дивни песни все редя, за любовта му пея даже на звездите.

и колко е посърнал от скръбта, а колко прелестни са му очите!...

Руменината няма я и толкова е блед. И всичко - заради една червена роза...

Косите - с цвят на тъмния гранат, а веждите му свити са в тревога.

Как мъката сърцето му руши! Не го познавах аз, но пък за него пеех...

Днес болката му тъй ме съкруши, как иска с любовта си да живее!...

- Устройва принцът утре вечер бал и моята любима е поканена... -

говорел си студентът, не видял, че славей там го гледал изненадано. -

Червена роза щом ú занеса, тя с мене ще танцува цяла вечер.

В прегръдките си щом я понеса, то тази нощ за мен ще бъде вечност.

В обятията ми ще е до сутринта. Ще галя с пръсти нежните ú длани.

На рамото ми ще сведе глава -  ще вдишвам от косите ú уханни...

... Но няма роза, даже и една, червени рози тук отдавна няма.

Ще мине покрай мене любовта... Душата ми е в болка окована!...

Заради розата ще си остана сам, дори сърцето ми ще спре да бие,

ще изгоря в последния си плам, ако любов такава ме подмине...

- Наистина е той - изрекъл славят. - А вдъхновението ми - неговата страст...

Но днес му носи толкова страдания... това, що пеех в песните си аз.

Виж колко е велика любовта!... - пропяло славейчето лекокрило. -

Тя - най-безценна и желана на света, а как боли от острото ú жило!...

... Но няма ни търговец, ни везни, отмерващи я даже срещу злато.

Смарагдите и перлите, дори, не струват буквичка от името ú свято.

Не може никой да я размени за дарове и вещи скъпоценни,

не може никой да я купи със пари, защото трепетите нейни са безценни...

- Ще свирят музикантите - редял младежът - на струните на свойте инструменти... -

В очите му изгарящ бил копнежът.. А те - блестящи звездни диаманти. -

... Любимата ми ще танцува нежно под звуците на арфите и цитрите,

ще стъпва леко като самодива... Ще хвърли сянка и върху кралицата.

А царедворците в натруфени костюми около нея ще се трупат във възхита,

но само с мен тя няма да танцува, щом пак за розата се сети да попита...

И проснал се студентът на тревата, закрил лицето си, заплакал жално,

безстрастно го изслушала земята, а гущерче едно му се присмяло.

- Защо ли плаче? - кършейки опашка, притичало край него любопитно.

- Да, за какво ли? - вдигнал цветна чашка съсед един на малка маргаритка.

- Ама, наистина, защо пък толкоз горко? - и шарената пеперуда не изтраяла.

Тя наблюдавала младежа зорко, макар че с лъч от слънцето играела.

- За роза. За червена роза плаче - отвърнал славеят на всички любопитни.

- За роза? Брей какво юначе!- изтърсил гущерът и се изсмял цинично.

- За някаква си там червена роза? - невярващо погледнали цветята. -

О, колко глупаво и смешно! Може... от смях да ни окапят и листата...

Но славеят останал мълчалив, разбирал мъката в душата на момчето.

"А без любов светът не е красив!" - помислил си и литнал към полето.

Като стрела във въздуха се стрелнал и сянката му прелетяла над земята,

едва в моравата зад хълмчето приседнал на розов храст, разцъфнал до гората.

- Ще ти изпея най-красивата си песен - изчуруликал той. - срещу червена роза.

Но храстът го изгледал някак весел и поразтворил гъстите си клони.

- Виж, мойте рози всичките са бели - като планински сняг и като морска пяна.

Иди при брат ми долу, разцъфтял е там до часовника на малката поляна.

И литнал славеят към стария часовник, по който слънцето отмервало минути.

- Червена роза искам, храсте розов, срещу едничка песен, но нечута!

- Но розите ми, моите са жълти! Като косите на русалките в морето,

по-жълти са от слънчевия вятър, дори от нарциса, разцъфнал по полето.

От кехлибара даже по са тъмни, наситено е жълтото в листата им.

По-жълти са от слънцето на съмване и от лютичетата долу при блатата.

Иди при брат ми, долу при студента. Там под прозореца отдавна вие клони.

Той лятото му прави тиха сянка, но само с вятъра понякога говори.

Пак литнал славеят. Към къщата... Към розовия храст, растящ на двора.

Погледнал към прозореца намръщен и тихо кацнал близко до стобора.

- Една червена роза дай ми, моля! - помолил славеят, присвивайки крила. -

най-сладката ми песен ще е твоя, и ще ти пея песни чак до сутринта...

- Да, мойте рози много са червени - отвърнал храстът тихо и без сила.

Червени са като крака на гълъби и по-червени от огромните ветрила

на люшкащи се във води корали, дълбоко долу в бездните на океана...

Но жилите ми зима е сковала, а мразът с пъпките ми се нахрани.

И бурята окърши много клони, без цвят ще си остана таз година.

Не, няма да разцъфнат рози. Червени рози няма как да има.

- Една червена роза! Туй е всичко, което искам! - славеят извикал.

Само една... Червена и едничка! И как да я получа? - той запитал.

А начинът? Нима не съществува начин?...

- О, има начин!... - храстът отговорил.

Жесток е той и толкова ужасен, че губя смелост аз за него да говорим.

- Не ме е страх!- продумал славеят. - Кажи ми!

- Ако червена роза искаш, - храстът рекъл. -

ти сътвори я с музика любима на лунна светлина и с кръв изтекла.

Ще трябва да ми пееш цяла нощ... във остър шип от мен опрял гърди

да те пробожда шипът като нож, докато даже и сърцето изкърви.

Дълбоко шипът ми в сърцето да проникне. Животът твой да текне в мойте жили.

От твойта кръв и роза ще поникне и ще разцъфне тя от твойте сили.

И на сърцето със кръвта ще я обагриш, защото твойта кръв ще стане моя.

Една-едничка роза можеш ще изваеш, но с песните си и с кръвта си своя.

- Смъртта голяма е цена - извикал славеят. - дори и за една червена роза.

Не се изправя всеки срещу края си. Смъртта е най-голямата угроза!

Животът винаги е много скъп за всички. В зелената гора е тъй приятно,

да пееш песните си като волна птичка и да летиш в небето необятно.

Да гледаш слънцето във колесницата му златна, Луната - в нейната - от бисер и коприна.

Да спираш взор във сините камбанки и пиеш дъх от сладката глогина...

Камбанки сладки, скрити в долината... по хълмовете цъфнало изтравниче...

да се опиеш от нектара на цветята... да пееш песните си даже и на камъче...

И все пак любовта е много силна, тя по е силна даже от живота.

Какво сърцето е на птичка лекокрила, сравнено със сърцето на човека?...

Криле разперил славеят за полет и сянката му прелетяла над земята,

преплувал като сянка над горичката до младия студент, лежащ в тревата,

а сълзите му още не изсъхнали, блестели във очите му прекрасни.

- Бъди щастлив! - извикал славеят - Бъди щастлив! - със трели ясни.-

Ти ще получиш розата червена - от музика ще е на лунна светлина.

От собственото ми сърце, до смърт ранено, ще я обагри тази нощ кръвта.

Едно-единствено ще искам във замяна. От теб. Да бъдеш верен в любовта!

По-мъдра и от философията тя е... И по-могъща - даже от властта.

При все, че философията си е мъдра, а и могъща си е много и властта,

на любовта със цвят на пламък е снагата, пламенноцветни - нейните крила.

А устните ú като мед са сладки, дъхът ú като дъх е на тамян,

прегръдките при нея все са кратки, щом някой е от нея овладян...

Повдигнал взор студентът от тревата, в дъба погледнал, даже се заслушал

Не можел думичка да разбере, той знаел само това, което в книгите е учил.

Ала дъбът разбрал. И натъжен, помолил славейчето за последна песен.

Обичал славея от онзи слънчев ден, когато свил гнездо във клоните му весел.

- Изпей ми я - прошушнал му дъбът. - Без теб наистина ще съм самотен много,

когато ме напуснеш тази нощ, а тя уви, ще дойде твърде скоро...

Тогава славеят запял за своя дъб и трели литнали към синьото небе.

Гласът му бил бълбукащ и звънлив - вода, бълболеща от сребърно гърне.

Когато песента му секнала, студентът се изправил и си тръгнал,

от джоба си извадил и бележник, молив оловен... без да се обърне.

- Да, има форма - казал той, умислен. - Не може да се отрече. А чувство?

Боя се че го няма. Всъщност, той е... като всички, посветени на изкуство.

Целият е изтъкан от стил, но всяка искреност отдавна е забравена.

Не би се жертвал той за никой друг. За музиката, свойта мисли само.

А знаят всички, че изкуството понякога до сляпа крайност е себелюбиво.

Но все пак и не трябва да се  крие, че нотките в гласа му са красиви.

Тъй жалко е, че те не значат нищо. Практична полза няма... - замълчал.

Прибрал се в стаята. На одъра отпуснат, след мисли за любов, заспал.

Но щом луната светнала в небето и славеят при храста розов долетял,

опрял гърди си във шип най-остър, запял за розата, тъй както обещал.

Извайвал чудна музика, извивал трели, притихнал слушал го света,

дори, заслушана, надолу се навела студената кристалната луна.

Със всяка песен шипът се забивал навътре и дълбоко във гръдта,

но с песните животът му изтичал във капчици червени от кръвта.

Започнал с песен за любов, родена в сърцата на момиче и момче

и върху розовия храст най-горе изгряла роза с бледичко лице.

Във тъмнината лист след лист разцъфвал от песните на славея родени.

Дори със болката от шипа до небето достигали прекрасните му трели.

Но бледа розата била в началото. Като мъглата сутрин над реката.

Тъй бледа, като стъпките на утрото, като крила сребристи на зората.

Като отражение на роза снежна, надвесена над водната повърхност -

такава розата била в началото, когато славеят гърдите си разкъсвал.

- По-силно притисни гърди! - извикал храстът. - Виж, денят пристига.

Нощта си тръгва с бледите звезди, а цвят червен за розата не стига!..

Притиснал славеят гърди по-силно и все по-звучни песните му ставали.

Навлизал шипът в тялото му малко... Не часове до утрото оставали.

И песните му, силни като мъката в душите на девойка и на мъж,

достигнали в небето спящи облаци, в които си почивал летен дъжд.

И нежна сянка от руменина пролазила в листенцата на розата красива,

като онази от целувката по устните на жених с невеста и любима.

Но шипът остър тъй и не достигал изстрадалото негово сърце -

оставало си бяло и на розата, роденото от песните сърце.

А само кръв от славей можел, сърце на роза да обагри във червено...

- По-силно притисни, - извикал храстът.- пристига утрото засмено!

Притиснал славеят гърди по-силно и шипът се допрял в сърцето му,

а пристъпът на силна болка, разтърсила до вик телцето му.

Притискал славеят гърдите си и все по-люта болка го изгаряла,

но песента, избликнала от болката, по-буйна и по-буйна ставала,

защото пеел за любов, чрез смърт достигнала до съвършенност -

любов, която не умира и във гроб, а си остава жива и нетленна.

И станала червена розата. Листенцата - червени.  И венецът ú. 

Червени, като изгрева в небето. Дори рубинено било сърцето ú.

... Но ето, че гласът му се задъхал и песента все повече заглъхвала,

а пред очите му се спуснала мъгла и славеят с крилцата си изпърхал,

усетил, че го дави нещо в гърлото... Надмогнал болката ужасна,

изтръгнал в сетния си земен миг най-дивната си музика, най-страстна.

Стъписала се бялата луна и спряла, забравила зората във небето.

Розата червена се засмяла и грейнала от див възторг и трепет,

разтворила листенцата си нежни в прохладата на утринния вятър.

Подело ехо звуците и ги отнесло сред синкавите гънки в планината.

От лоното на морните им сънища изтръгнали те спящите пастири,

а музиката се понесла над реката, преминала през стройните тръстики

и те, събудени от тази дивна песен, предали я нататък към морето...

- Виж! Розата готова е! - възкликнал храстът. - И колко е рубинено сърцето ú!

Не отговорил славеят на храста. В тревата мъртвото телце лежало.

Погалило с лъчите си крилцата му в последна обич слънцето изгряло.

Студентът някъде по пладне прозорците към розовия храст отворил.

- Какъв късмет! Каква червена роза! - и пак на себе си започнал да говори. -

Каква красавица! Такава роза дивна в живота си дори не съм и виждал,

но тъй е хубава, че с положителност е дълго и латинското ú име...

Навел се и откъснал розата. Изтичал към професора, нахлупил шапка,

а розата в ръката му проблясвала с най-чистите си росни капки.

Пред входа на дома седяла тя - така жадуваната негова любима,

и на професора любима дъщеря. Навивала в чекрък конци коприна.

- Ти каза, ще танцуващ само с мен, ако ти донеса червена роза! -

извикал бурно младият студент. - И ето я! За тебе сега я нося!

Тя най-червената е, вярвай ми, в света! Довечера ще я закùчиш.

И до сърцето ти, танцувайки със мен, тя ще разказва колко те обичам!

- О, тя на роклята ми няма да отива - навъсено момичето отвърнало. -

Пък и получих вече скъпи дарове... Как искаш твойта роза да прегърна?

На шамбелана племенникът ми изпрати камъни най-чисти, скъпоценни,

а камъните скъпоценни много струват и от цветята са къде по-ценни...

- Ей, Богу! Много си неблагодарна! - студентът свъсил в яд челото си.

Захвърлил розата на пътя прашен, а там я смачкала каруца с колелото си.

- Неблагодарна ли? - се сопнало момичето. - А знаеш ли пък аз какво ще кажа?

Че ти си груб! Че нямаш право! И кой си ти, че тъй ще ми приказваш?

Студент си само някакъв! Навярно и закопчалки сребърни си нямаш,

каквито има на обувките на племенника мил на шамбелана. -

Така му рекло и обърнало му гръб, в дома си влязло недоволно.

- Ах, колко глупава е любовта! - студентът рекъл. Станало му болно.

Но тръгвайки размислил и добавил: - Та тя не е полезна и наполовина,

защото, всъщност, нищо не доказва и даже не е толкова красива.

Тя все разправя някакви неща, които никога не могат да се случат...

А как да вярваш във неверните неща, които никога не можеш да получиш?

На практика - съвсем е непрактична, а в нашия научен мъдър век

да си практичен, значи много - всичко! И само в практицизма си човек...

Към философията пак ще се завърна и метафизиката още ме влече. -

И върнал се той в стаята си тъмна. Извадил прашна книга да чете.