Отново полунощ минава

и пак не мога да заспя.

Хванал празен лист хартия,

опитвам нещо да творя.

Но какво ли мога да създам,

след теб останах просто ням.

В мен сърцето тихичко мълчи,

а раната във него си кърви.

Очите ми, изпълнени със болка,

мълчаливо изсипват всяка сълза.

После от листа бързо пропита,

на думите живота си дарява.

За да могат глупавите рими

на стих да бъдат сътворени.

Ала ето, че не се получи,

преди листа сълзите са умрели.

Не могат мъртви нищо да дадат

и няма как стиха да съживят.

Каквото имах, ти ми го отне,

всичко безмилостно ми взе.

Сълзите си за теб изплаках

и колко стиха на тебе посветих.

Но ето, че постигна си целта,

след теб не мога даже и да пиша.

Последни ще ми бъдат тези рими

и те, за жалост, на тебе посветени.

Ала карай... да върви...

На кого му трябва да чете

за болките на едно сърце?