След тъмата
Пак въпрос островръх във очите ми зрее.
Пак изпраща бодилчени думи. Защо?
Пак за миг в мен душата ми спира да пее,
забулена в тъмно и грубо зебло.
Колапс странен. Сърцето объркано бие.
Галопират коне хаотично в степта.
Вятър в драките нощни свирепо се вие,
на кълбета събира следи от пръстта.
Студ пронизва телата. Устата немеят.
Безмълвни пред буря угасват звезди.
Тишината обсебва света ми и зреят
подозрително тежки и сиви мъгли.
Облак сив ме захлупва. Помръква луната.
Но лъчи се прокрадват. Проблясва нощта.
"Утрото мъдро е! - тихо шепне душата -
Знай, че Слънцето ражда за теб любовта!"
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Таня Мезева Всички права запазени
