Слепи и далечни
Отново ме гледа луната прозрачно,
отново е сита от лудост.
А ние сме слепи до еднозначност
и сме нелепи до близост.
Ревниво звездите проблясват студено
и къпят се в нечия болка.
Замята оформя все свойто вретено
и ражда в роса богомолка.
Защото нощта те изплаква невинно,
защото не знае, че може
да има студен епилог от безличност,
останал във тебе възможен...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Силвия Маринова Всички права запазени
