И никой не узна,
сред тая жадна пустош,
кога се плач ми роди,
от тъмний пясък се отрони,
от сърце, което отново скърби.
Небето от наниз побегнали мечти
таз вечер със звезди си искри,
а сърце ми презряно шепти,
слова безпощадно нечути,
слова без ропот редени,
от устни, от огън горени,
червени, най-първом видени.
Тез думи безсловни
сърце сломено простряха
и падна то, нeпростимо ранено.
А ветрове до него не спряха,
то бе сякаш в сълзи родено
и на сълзи пак претворено.
Понесе ги полъх - прашинки безкрайни,
тревоги потайни,
терзания болезнено незнайни.
И макар толкоз ранено,
политна най-сетне сърцето,
не с крила, но на прах отново родено...
За всички поети, някога наранени.
© Гергана Данаилова Всички права запазени