Случайна среща
Случайна среща
Защо се чувствам като ученик
при всяка наша среща...
Защо се осмелявам само в стих
да ти призная, че Луната ми е грешна...
Смутено сричам думи... океан,
безсмислено, безпътно-лесно,
а искам да те отведа във своя храм
да помълчим... за другите безвестно.
Толкова си мила и дори "не забелязваш,"
смущението ми... с ръка къдриците си сресваш.
Въпросите "защо" пред теб залязват
зад отговор един "защото ми харесваш".
На тръгване - усмивка, обичайно,
животът продължава си, нали,
а истината пак се крие в тайни,
до следваща случайност... и боли.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Петър Трифонов Всички права запазени
