Случка на караваната
Във края на дъждовно лято,
след седмица усилен труд,
в дървета, сред листа от злато,
ме води в черен път колата
по вятър, с кикота на луд.
И миличката каравана
се белва в погледа ми сив
и син, щом в чакащата брава
(а тя не ми изневерява)
напъхвам ключ под стон ръждив.
Преди вратата да отворя,
съзирам: бялото поле
оплескал някакъв злосторник
с презрели сливи тук, пред входа,
като в картина на Моне.
В главата ми рояк от мисли –
настръхнали и зли оси,
редят килийки полуистини
върху челото ми надвиснали –
кой иска с туй да ме вбеси?
Със никого не съм се карал,
ни пряка дума промълвил,
че хубавата каравана
оплескана, така да сваря,
на цяло село за резил.
Дълбоко, докато унесен,
умувах аз, унил и тих,
с нов порив вятърът тъй бесен
запрати плод от зряла есен –
в картината – пореден щрих.
Отвориха се сетивата.
Товара смъкнах от плещи.
Заблудата ми припозната
отвея вятърът в гората
с това, което ме втрещи!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Иван Христов Всички права запазени
Поздравления, усмихна ме!
