Зад тъмния прозорец пойни птици
вълнуваха среднощния покой.
Аз флегматично, с дремещи зеници
преглеждах сънен новия „Плейбой”.

И шепнех тихо: „Полунощна фейо,
ела при мен, страстта ми успокой
с любовна ласка!”, гонейки Морфея
от клепките със новия „Плейбой”.

И стана чудо – появи се тя
от плът и кръв, сама във хола мой,
облечена във туника, мечта 
от книжката на новия „Плейбой”.

Възкликнах смаян: „Тази красота
нима за мен е само, Боже мой!”
На масата, сред книги и листа 
захвърлих бързо новия „Плейбой”.

И в този миг тя тихо промълви:
- Един момент! Хиляда… и във брой!
- Хиляда ли!? За толкова нали
аз ще си купя книжки сто „Плейбой”.

Отпратих я, кълнейки с ярост няма
съдбата лоша и късмета свой:
„Мадами много, но мангизи няма!”
И пак зачетох новия „Плейбой”.