Слънчев есенен месец VII
В жълта хартия загърнах гнева си,
в джоба го пуснах, дано издържи
черната кожа, дано не се скъса –
в жълта хартия гневът ми тежи.
После прегърнах пияните думи –
жълтите думи и черния страх.
Сам пак се скитах по дневните друми,
нощем се давех във вино и смях.
Дълго аз пазих гнева си в юмрука,
сила му давах, държах го нащрек.
Тръпнех и дебнех, и чаках наслука
оня единствен и нужен човек.
Беше момиче, желано и странно.
Често я виждах, засмяна, насън.
После се стрясках, препъвах се в бляна,
празен и по-лош излизах навън.
Търсех момичето – сянка намирах,
сянка от думи – отровни стрели.
Чаках я дълго, напразно се взирах
в мрачните сгради, тълпи и коли.
После на някоя глуха пресечка
с мокри листа и печални върби,
смаян, невярващ, аз пак я срещах.
Виждах я, бяла, към мен да върви.
Тръгвах към нея, но в джоба гореше
в жълта хартия безумният страх.
Низ от падения, минали грешки,
смях, разкаяние, пепел и прах.
Всичко зад мене бе черна сгурия,
а пред нозете ми – мокри листа,
скръбни върби, една бяла Мария –
спомен от дръзка, изтляла мечта.
Имам оазис в незнайна пресечка
с мокри листа и печални върби.
Там чака плахо спомен далечен.
Чака гневът ми да догори.
15.10.1993
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Димитрова Всички права запазени
