МарияДимитрова.67 (Мария Димитрова)
1020 4093
5 окт. 2018 г., 01:11

Слънчев есенен месец VII 

  Поэзия
235 3 5

В жълта хартия загърнах гнева си,

в джоба го пуснах, дано издържи

черната кожа, дано не се скъса –

в жълта хартия гневът ми тежи.

После прегърнах пияните думи –

жълтите думи и черния страх.

Сам пак се скитах по дневните друми,

нощем се давех във вино и смях.

Дълго аз пазих гнева си в юмрука,

сила му давах, държах го нащрек.

Тръпнех и дебнех, и чаках наслука

оня единствен и нужен човек.

Беше момиче, желано и странно.

Често я виждах, засмяна, насън.

После се стрясках, препъвах се в бляна,

празен и по-лош излизах навън.

Търсех момичето – сянка намирах,

сянка от думи – отровни стрели.

Чаках я дълго, напразно се взирах

в мрачните сгради, тълпи и коли.

После на някоя глуха пресечка

с мокри листа и печални върби,

смаян, невярващ, аз пак я срещах.

Виждах я, бяла, към мен да върви.

Тръгвах към нея, но в джоба гореше

в жълта хартия безумният страх.

Низ от падения, минали грешки,

смях, разкаяние, пепел и прах.

Всичко зад мене бе черна сгурия,

а пред нозете ми – мокри листа,

скръбни върби, една бяла Мария –

спомен от дръзка, изтляла мечта.

 

Имам оазис в незнайна пресечка

с мокри листа и печални върби.

Там чака плахо спомен далечен.

Чака гневът ми да догори.

 

15.10.1993

© Мария Димитрова Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??