Слънчева невяста
Нощта е блудница сега, когато
прилепва миглите ти с тежък мед.
Ела, Морфей, с хамак от бяло злато,
в пиян от лято цвят на слънчоглед.
Завий го бавно и с ребро от глина.
Стопли го с обич, с първороден грях...
Да няма повод, нито пък причина
от мъка да се буди, вместо смях.
Пръсни ума му в хиляди вселени
и всяка клетка с обич изгори —
дъха му разпръсни по сто арени,
карминено да свети до зори.
В съня му да съм бяла Нефертити,
докосваща без стон Аменхотеп.
Ума му да жигосвам. И гърдите.
Кръвта му да лудее в бесен степ.
Сънуваш! Ад и рай се борят в мене.
И с топъл дъх насън ще те горя.
С куршумна обич всяка нощ (и денем)
в очите ти аз клади ще творя...
Сега поспи... Среднощната умора
разпъва те на сладък кръст по нея.
Аз тихичко вратата ще притворя...
На пръсти...
Че е време да изгрея!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Дениса Деливерска Всички права запазени
