Соната на разсъмване
Соната на разсъмване
Роят се снежинки под улична лампа,
край локва с монокъл от лед
латерна на уличен вятър скрибуца –
досущ центрофуга за мед.
Жужат центробежно флуиди кристални,
прелюдия свирещ студа –
свирепо забива в хладните преспи
акордно искрящи жила.
Градът като орган припява тревожно,
протегнал комин до комин,
санирали вежди, постройките пъшкат
оргазми сред облаци дим.
Колите притичват, развели опашки –
прояждат сценичния мрак.
Мърморещ – завесите падащи дипли
сърдит снегорин-котарак.
Мъглите изпридайки, сплитат дантели
огради със нокти от скреж –
в парцелите сгушен, увит като суши
един безграничен копнеж.
Разкъсало жици лежи петолиние,
във електрошок – и мълчи.
С пробити джобове подритвайки ключа,
светът безбетховно върви.
Отеква анданте от стъпки в Луната –
прегърнала сребърен зрак,
понася се, в танцови вихри минава –
на космос от уличен знак.
Сонатата стихва...
и лампите гаснат...
сезонът лежи уморен.
И с флейта южняшка разтапя афиша
вълшебният, пролетен ден.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Борис Борисов Всички права запазени
