Сонет 1

Крилато вдъхновение, дето проиграваш със смъртта,

сенките твой обвити в тъжен плач не летят - счупено е тяхното крило.

Но ето те пред мен, обвито в жестока красота,

сравнима само с черна роза. А докосна ли бодливото стъбло,

в яростни пламъци пламнали изгарят нашите сърца.

Погледът е нашето спасение.Ала в мига единствен пак от самотата ме боли.

Но, нека да боли, щом спасение ме чака, нека в нежна ласка се докосват нашите лица.

Аз долавям обичта, долавяш я и ти - тогава мое вдъхновение бъди.

Допир с допир, но защо сме тъй далеч един от друг?

Защо е мрак и тъмнина да се лутат бездомните души

като прекрасен, но тъжен, нечут звук,

вечно ще вали дъжд от нашите безброй сълзи.

И когато с протегната ръка чакайки пред мен си ти,

в сенки аз ще я държа, знаейки, че любов не ми принадлежи.