Сонети на сезоните

Цикъл: ПРОЛЕТ

Сонет 1.

Ще цъфне пролет бяла, вдъхновена
в пазвата на скрита, в тайна, гръд, 
а минута алена на пошла скръб
ще бъде пак със обич озарена…

Ах, ще може ли да сбъдне ручей тих
пролетното чакане с надежда?
Тръпнеща в любовната одежда, 
мисъл идва ли във ведър, топъл стих?

Сега е зима мрачна и студена,
сънува пролет тъжният ми ден,
приспан от облак в самота жестока…

Но утре, зная, птица вдъхновена 
ще кичи с песен въздух упоен
от мириса на чувствата дълбоки.

Сонет 2

От мириса на чувствата дълбоки 
се будят сетивата ми заспали.
Под погледа ти топъл, засияли, 
чезнат думи в сянка тъмноока.

В лилаво люляк багри утринта
на любов напъпила в зората.
По цветовете ярки на дъгата,
ах, така искри блестящата роса!

С дъга започва делничния ден
на пъстрите красиви пеперуди –
рими литнали от теб към мен сега…

Танцува полет в танца вдъхновен,
разкриващ порива от страст събуден
на тялото, потънало в тъга …

Сонет 3

На тялото, потънало в тъга
му липсва още лятото горещо, 
в изкуствен цвят на гъвкава бреза, 
се крият намек, грях и още нещо…

Предпазливо правиш крачките напред
към огнено-горящи звездопади.
Възкръсва пепелта на земни клади
изгорили спомен за тъгата блед.

И с дочаканите майски нощи
тръпне залеза на нашето небе -
вестител благ на полет в любовта,

а ето, как поглъща ни все още 
сянка на неверие … и докъде 
ще дръзнем с теб да разрушим света?

Сонет 4

Ще дръзнем с теб да разрушим света, 
на тежките, себичните прегради.
Стремеж към изкупителни награди, 
погалва с нежни думи пролетта…

Замръзналите вени стопля ручей 
и звънливо пеят момини сълзи,
скритата змия у нас коварно бди… 
Пак зло, доброто дебне да улучи.

Но заедно, открили светлината, 
на зимата сега прескочихме студа,
и врекохме се ние - в нещо свято.

В стъпките ни пак цъфтят цветята,
пътят ни създава химн на любовта.
Узрява плът във идващото лято…

Цикъл: ЛЯТО

Сонет 1

Узрява плът във идващото лято,
набъбнала в смокинов аромат. 
Нюанс вълшебен в нежният и́ свят
напомня ни желание познато…

Целувките по кожата изгарят…
Телата ни изтръпват в летен транс .
В задъханият, страстен реверанс,
копнежи чувствени крила разтварят

И трепва мъничка искра – светулка, 
в гърдите – развълнувано море,
с вълните му - крила на свобода

светлеят чувствата ни - звездни люлки 
над докоснато със лятна жар сърце.
Добре дошла е в рая любовта!

Сонет 2

Добре дошла е в рая любовта,
скрила в шепи, алени мечтите!
Устните целуват ветрове честити – 
обещават страст гореща на нощта.

И пръсти трескаво събличат дрехи
по кожата полепва дъх парфюмен,
разпалва се от страст пожар безумен -
роден е спомен розов за утеха…

И ласките ти, мъжка обич носят, 
една искра подпалена във мрака.
А някъде наблизо стене вятър -

въздишките жарава женска просят.
В сладост прасковена нас ни чака 
лазурното, целуващо ни лято.

Сонет 3

Лазурното, целуващо ни лято
сетивата с пламък омагьосва.
Пияни ласки тялото дамгосват,
в грях превръщат истината свята –

дете на миг пленени дни и нощи
затворени във светските закони…
И ето, счупен катинара рони
присъди и вини греховни още…

Но идва хлад ефирен и докосващ,
натежалите от златен плод мечти.
Последен щрих – картината сияе…

Ти, бурно лято, как ме омагьоса!
Още ден красив по твоите вълни
безгрижни, чувствата ми ще нехаят…

Сонет 4

Безгрижни, чувствата ми ще нехаят,
преди да литнат с лятото на юг.
И в ляво, проехтял със ритъм друг
на чайка крясъка не замечтае…

Ще налее зъ́рно старата лоза,
извила тънка сна́га към небето.
Душата неродена на детето
с дъжда полива сухата бреза.

Идват дните помъдрели в бяло –
Прашинките на свят сме в тях, уви!
И все пак още радости ни чакат…

От детската усмивка засияла
надничат светлите ни бъдни дни,
а есента зад ъгъла ни чака…

Цикъл: ЕСЕН
Сонет 1

А есента зад ъгъла ни чака,
готова е със златната премяна
да облича с вятър дни желани…
С писък на мечти потегля влака.

На гарата смутена ще пристъпи
с години насъбрана мъдростта.
С усмивка ще изпрати младостта –
дошло ѝ време място да отстъпи…

Есенно докосват мисли любовта
и приспиват с песен ярък огън.
Отива време към милувка нежна…

Вече знам, присъща ни е кротостта,
а толкоз буйна, надали ще мога
да се превърна на море безбрежно?

Сонет 2

Да се превърна на море безбрежно,
погалило с вълни мъжът скала
и с шепот тих от белите платна
пристига кораб – споменът копнежен.

Мълчим, но толкова щастливи греем
в една спокойна, ведра тишина
и ни носят дните идна светлина,
в която с радост ще живеем.

А свети в осъзнатата вина 
сълза от опростените ни грешки,
блести във нея утрото ни свежо…

То събужда някогашната луна –
успяла да обича по човешки.
Зад нас останаха стрели невежи…

Сонет 3

Зад нас останаха стрели невежи,
за късмет изпусна злото пак целта –
ах, станали сме мъдри в глупостта!
Стопиха се във истина копнежи…

Сега вървим по път познат тъй леко,
сплели две ръце в една отдавна.
Към бавен ход посоката приканва,
под стъпките трева се гъне мека…

Топъл, меден чай по устни лепне
мълчаливи до камината седим,
сгушена в грижовните ръце

моята душа с наслада шепне
на твоят дух обичан и любим –
спи сърцето ми до твоето сърце.

Сонет 4

Спи сърцето ми до твоето сърце
в пух от звездно-сребърни завивки.
Сънят крилат, чрез твоите усмивки
ме прегръща пак със твоите ръце.

Сякаш знае, че е неизбежна тя,
раздялата наложена отгоре…
към далечните за нас простори,
като птица настояще отлетя…

И капят с дните жълтите листа
от календар, направен със любов
по пътищата вече без посока.

А дали ни чака там във вечността
съдник страшен и безизразно – суров?
Идва, идва ред на зимата жестока…

Цикъл:ЗИМА 

Сонет 1

Идва, идва ред на зимата жестока
и не можем да избегнем този миг.
В телата ни замръзва онзи вик
преодолял капаните дълбоки.

И как снежинки бели наваляват 
в доскоро тъй цъфтящи светове,
а палачът скитник сабята кове –
присъди нови мъки обещават…

Огънят в камината загасва,
уморен припуква в нея дънер
в рояк искрящи, огнени искри.

Спомени по минало прехласват –
душите ни обречени се гънат
заклещени в капаните им зли.

Сонет 2

Заклещени в капаните им зли
сърца разделят се едно със друго.
Посърва пролетната теменуга-
пак решила ненавреме да цъфти.

Сломена от настъпващата зима,
въздиша с нежен, ароматен дъх,
Подарява ти последен, ветрен лъх –
в него част от нея още има…

Тя ще ти напомня пак за пролетта,
вляла сили в лятото горещо,
да продължи любов до есен златна

и това, което ражда Вечността…
Макар че все остава още нещо,
незасято в почва благодатна.

Сонет 3

Незасято в почва благодатна
набъбва като семе в дъжд- сълзи,
набира сили в гъстите мъгли,
завой погрешен връща го обратно…

Напук на всички догми и закони
след край горчив началото се връща.
Пак в копринена дъга превръща
облаците ни в небето гъсти…

В битка влизат добрина и зло 
и сеят ветровете люти зими…
Ах, разделят ни, задълго… докога?

Той, животът ни – виенско колело,
отдалечава нежната любима,
и в нея влиза светла, Вечността…

Сонет 4

И в нея влиза светла Вечността,
белязала сезоните с покой…
Как плаче само вятър с вълчи вой!
Ледена и снежна е сега Смъртта…

Смърт ли? – не, не я признава обичта,
прескочила прегради невъзможни, 
надмогнала забраните тревожни
тя, последен шанс дарява ни сега.

Пролет готви се да цъфне в нея ,
в дъщерята ни, красиво цвете –
мост към светло бъдеще и любовта.

В момичето душите ни живеят…
От зима разделени, пак са двете –
лъч един на нова, ярка светлина

2.03.2017г.
Бадемов Цвят