Спаси ме... спаси ме от самата мен...
Отчаяна, срината, с коси разпилени,
в огромната болка търся спасение,
пак с ножа в ръка, с очи насълзени,
към живота посягам, без страх, в преклонение...
Сълзи, тъга, безбожна агония,
в душата празна пак се преплитат,
на живота гледам наивно, с ирония
и от него в смъртта аз политам...
Тъмна, окаяна стая, мрачен, безрадостен ден,
спринцовка и мъничка стъпка...
Спаси ме! Зова те! Спаси ме от мен!
Спаси ме от тази постъпка...
Остава ми малко, а ти си студен,
за мен си последна надежда.
Спаси ме, любими, спаси ме от мен!
Примирам в ръцете ти... веч не поглеждам...
Спаси ме, спаси ме от самата мен,
запази в мене всички мечти,
не допускай да легна във гроба студен,
да загаснат живите още очи...
Спаси ме, спаси ме от мен самата,
спаси ме от черния ден,
дори да изгарям пак в самотата,
аз пак теб сънувам във зрачния плен...
© Йоанна Маринова Всички права запазени