Спомен
Подавам ти ръка – за прошка,
вземи я, тя е твоя.
Поглед, натежал от болка,
недей да криеш ти от моя.
Сама си, знам! И болката студена
те изсмуква и те прави малка.
Но ти винаги си толкоз откровена,
че не можеш никога да бъдеш жалка.
И през твоето сърце огромно
минават бързащите луди,
чупят, газят, тъпчат – мълчешком
и отново те не са виновни, дори не чули
твоя вик неистов,
разтърсил цялата вселена,
преминал като водопад разплиснат,
превръщайки се в мъничката капчица свещена.
Подавам ти мечта – за огъня,
да стоплиш хиляди души разбити,
за да може пак със твоята
сълза да ги превърнеш във искрици.
И да искриш, гориш под раните,
умирайки, да се прераждаш
и да оставаш чиста в страстите,
себе си за други да продаваш.
Подавам ти сърце – за обич,
да се завиеш със фантазия.
И да приемеш поне за миг човек,
с който всичко да си кажете.
На теб, приятелко, предавам
завещанието, пазено от Вековете,
чрез мъничката Фея аз обогатявам
един живот докрай раздаден.
Докрай раздаден, но запазил се
в пространството поглъщащо на Космоса.
Един живот – самопогазил се,
но останал да живее в Спомена.
А. Дамянова
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Аксиния Дамянова Всички права запазени
