Подавам ти ръка – за прошка,

вземи я, тя е твоя.

Поглед, натежал от болка,

недей да криеш ти от моя.

Сама си, знам! И болката студена

те изсмуква и те прави малка.

Но ти винаги си толкоз откровена,

че не можеш никога да бъдеш жалка.

И през твоето сърце огромно

минават бързащите луди,

чупят, газят, тъпчат – мълчешком

и отново те не са виновни, дори не чули

твоя вик неистов,

разтърсил цялата вселена,

преминал като водопад разплиснат,

превръщайки се в мъничката капчица свещена.

Подавам ти мечта – за огъня,

да стоплиш хиляди души разбити,

за да може пак със твоята

сълза да ги превърнеш във искрици.

И да искриш, гориш под раните,

умирайки, да се прераждаш

и да оставаш чиста в страстите,

себе си за други да продаваш.

Подавам ти сърце – за обич,

да се завиеш със фантазия.

И да приемеш поне за миг човек,

с който всичко да си кажете.

На теб, приятелко, предавам

завещанието, пазено от Вековете,

чрез мъничката Фея аз обогатявам

един живот докрай раздаден.

Докрай раздаден, но запазил се

в пространството поглъщащо на Космоса.

Един живот – самопогазил се,

но останал да живее в Спомена.

                                                     А. Дамянова