Спомен от допир
Поне веднъж да бе
обърнал взор, но не,
безмълвно път пое,
ясно знаещ накъде.
Любов там не отпи,
обич капка не взе...
Чудни краски реди
едно самотно сърце.
Ранено дълго кърви.
Няма лек в самотата.
Избива кръвта, рови,
тъмно зее в душата...
Едно цвете - замряло,
краските се преливат,
листа - в цвят кафяво
атрофират, умират...
Виола тихо проплака.
Изгубен в дни прежни,
шепот потъва в мрака.
Извират звуци тъжни.
(а)
10.03.2008г
(цикъл "Бяло перо")
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Анета Саманлиева Всички права запазени
