Спомен за бялата циганка
Тази циганска твоя душа, необятна!
Самодивска вода ли под бряста си пила?
Като жар, разгоряна за танц нестинарски,
като път пред каруцата с пъстро чергило.
Някой бие дайрето на август под зноя
и на лятната жега не дири кусури.
Разкопчана до грях и до женска омраза
е полата ти дълга на едри божури.
Даже попът, загърбил канона, се спира
и се пълни главата му с дяволски мисли.
Тази циганска твоя душа, необятна,
може кръста, несръчно скован, да разлисти!
Ще потънеш на залеза в златото, зная,
и от вятъра обич и милост ще просиш.
С две метафори обли по-беден и дрипав,
недописан стихът ми ще ражда въпроси.
След дайрето и синия смях на божури,
няма храмът с езически вик да се срути,
само изгревът утре ще бъде по-тъжен,
моя циганко бяла с очи на кошута.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Димитър Никифоров Всички права запазени
"може кръста, несръчно скован, да разлисти!"