В колко скромна къщичка живя!
Колко мил и добродушен беше!
Но така и не го опознах,
когато се досетих, беше късно вече!
В тази къщичка той първо ми запя
песента за кибритените клечки.
Кибритена клечица една,
една, а после двечки
в картонена кутийка бяха.
В тази къща дълго ми разказва
как лошото момченце Сталин
мята страшни топки сняг,
все още думата "война" не знаех.
Песентта ми проговори,
кибритена клечица една, а после двечки...
Ах, това не са ли хора!
Да, хора, но не в кутийки от картон,
а мъртви хора във ковчези.
Сега стоя над черен гроб
и смътен спомен призовавам,
добротата ще познае Бог,
добротата, която подминавах.
© Ани Всички права запазени