Спомен за любов
Олющената пейка се разплака.
Измиваше дъждът далечен спомен.
Дали години още ще ме чака?
Едва ли, споменът не е бездомен.
Изкъпана от мокрите си мисли,
настъпих сянка в локва на паважа,
а ти върху чадъра ми увисна,
защо и този път да ти откажа?
Отказвах ти наживо и наяве,
сега си просто спомена любовен
и стягаш ме отдясно, не отляво,
вкусът ти е горчив, но не отровен.
Защо отдясно? Там за всеки случай,
резерното сърце изпомпва мъка
и ако някой другото улучи,
измерва захар в нишки от памука.
Но щипнал си най-тънката ми струна
и дрънкаш като стара ламарина –
октомври беше и Луна безумна
от пламъка омекваше до глина.
От пламъка в очите... него търся!
А то вали като любов за помен.
Небето сиво два пъти се пръсна
и слава богу, че си само спомен.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Красимира Чакърова Всички права запазени
