За теб ли живях, мой спомен предишен,
в дните ми трудни, потънали в мрак?
Спомен - момче, да, аз за тебе живях,
макар че сега си просто спомен излишен.

За какво си ми ти?
Нали твоята гръд
не е за мен пристанищен залив.
Твоята ласка, твоята усмивка, твоят поглед дори
не на мен, не на мен принадлежат.

Те са чужди, само твоя собственост, знам.
Чужди, а толкова близки и мили.
Спомен-момче, защо се върна оттам,
защо повторно и мен обезсили?

Защо се върна, моя забранена любов?
Защо се върна и защо си отиде?
Кажи ми, говори, щом станеш готов -
ще те изслушам, преди да си ида.

Ще те изслушам, любими, макар и да знам,
че ти можеше поне да ми пишеш,
че здрав си, добре си, справяш се сам -
вълненията си да ми опишеш.

А знаеш ли какво беше ти?
Какво беше във дните студени?
Как дълго си спомнях твойте очи?
Изобщо знаеш ли какво си за мене?

Знаеш ли, спомен-момче,
колко мисли съм по теб пропиляла?
Колко пъти сънувала теб
и заради теб колко пъти не съм спала?

Ангел мой, така тревожно красив,
техният брой е толкоз огромен.
Ти всичко бе - във всеки ден сив
най-милият, най-светлият спомен.

Но стига минало, спомен-момче,
да се завърнем в настоящия момент официален
в сегашното време,
в живота реален -
ще продължаваш ли да си спомен за мене?

Или, притиснат от дните-години,
на истина днес ме обричаш
и загърбил всички упорства предишни,
ще признаеш, че ме обичаш?