Спомени за студените дни
Умирахме от студ, Господи, колко беше студено.
Дъхът ти излизаше, сякаш си парен локомотив.
Елите бяха се превърнали в коледна украса, побелели от сняг.
А времето често бе хубаво, имаше такива тихи дни.
Нямаше как да останеш в хотела когато навън е толкова бяло и синьо, и излизахме навън уж да караме ски.
Учехме се да балансираме - тежестта тук, или там.
Така и не се научихме, затова просто ходехме в снега, който скърцаше под краката ни, падахме по гръб, и разпервахме ръце.
Нямаше нищо по-хубаво на света от камината в механата с котарака до нея.
Когато навън е студено, а ти си на топло, сгряваш своите вкочанени крайници, пиеш чая си с капачка ром, топлиш си ръцете, котката мърка и преде, говориш много, защото още не сте се наговорили, после сервитьора идва когато си поръчаш кафе и казва:
Само един момент да размразя водата и ще е готово.
Тогава разбираш колко си далеч от всичко, и колко на високо си се качил.
Сега се сещам, не мога да повярвам че е имало такива дни, но тогава нищо не ни болеше, колкото и да падахме и да се търкаляхме, а времето често бе тихо и синьо.
Имаше и такива дни.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Svetoslav Vasilev Всички права запазени
