Споменът
Пак горската пътека ме повика
и утрото ми срещна с песен кос.
С теб крачехме в поляната с иглика
съзряваща за първи сенокос.
Поточетата пътя ми пресичат –
бъбриви пролет, тихи в зноен пек.
Сезоните и чувствата оттичат
и бавно отшумяват век след век.
Но купата сено е сякаш съща.
И ти до нея беше мой олтар.
Молитвено пристъпих и прегръщах,
от чашката отпил блажен нектар...
Днес спирам се пред всяка нова купа.
Целувам с устни, срещна ли поток.
Природата ме пак люлее в скута
и аз вървя към онзи наш оброк
в поляната, напред, насред тревите,
полегнали от ласки и възторг,
където обичта ни неприкрита
гнездо бе свила в приказен чертог...
И споменът на ручея прилича:
ту избуява в шумен водопад,
ту на сълзи по камъка се стича,
но винаги остава жив и млад.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Иван Христов Всички права запазени
