Пак горската пътека ме повика
и утрото ми срещна с песен кос.
С теб крачехме в поляната с иглика
съзряваща за първи сенокос.
Поточетата пътя ми пресичат –
бъбриви пролет, тихи в зноен пек.
Сезоните и чувствата оттичат
и бавно отшумяват век след век.
Но купата сено е сякаш съща.
И ти до нея беше мой олтар.
Молитвено пристъпих и прегръщах,
от чашката отпил блажен нектар... ...