Откъс от романа "Виртуална история"
Л:
-Спомняш ли си как се запознахме?
Словото свободно разиграхме-
зазвучала в душите ода,
чрез която взе да се родееш
без да търсиш някаква изгода
или силите си да пилееш
с лик на възхитителен младеж,
дал ми златен пръстен за годеж.
М:
-Бях на световете господар
и ти ги поднесох като дар,
разрушавайки мълчание сиво
с достоен в спомена ти влог
и заложих чувството красиво
като нов – за теб и мен пролог,
за което двамата ще знаем,
че към бъдното ще бъде заем.
Л:
-Влязохме в познанство отговорно-
няма да се случи то повторно:
поривът ни все така си е парлив
и в душите ни остава,
за да носим спомена игрив,
който радостта ни не предава,
затова че в живота би могъл
да се бори срещу всеки порив зъл.
М:
-Схванах бързо твоите черти
и животът взе да ни върти
с полъха на бързея случаен,
в който чухме стона завистлив,
но заложих порив всеотдаен
срущу крясък подъл, горделив,
който за сърцето взе да хваща
в опита към сенки да препраща.
Л:
-С поглед мил и благороден,
с теб поехме път свободен,
гледайки към хоризонт далечен,
без на някой нещо да дължиш
и с характера си тъй човечен
в мен Мойсее, почна да гориш
с огън от предците въплътен
и от двамата ни одобрен.
М:
-Чувството любовна е изконно,
водещо в руслото законно
като вот житейски, но основен,
който неуморно обяснявам,
че това е път природен,
с който хора разни вдъхновявам
и затуй създадохме светлик,
очертаващ нашия хуманен лик.
Л:
-Ти ми каза, че ме преживяваш
с глас, чрез който настояваш
и го схванах като непринуден,
виждайки една голяма тема,
очертаваща живота чуден
като прагматичен, не в поема
и чрез екзистенция лазурна
да постигнем общността културна.
М:
-Спомням си, че майската прохлада
носеше особена наслада-
в моята менталност бе родена
и изгря полека в нас дъга:
чувствах, как с чувство надарена,
носеше в душата си тъга
на събитие предишно – свидно,
съхранило нещичко обидно.
Л:
-Потопи ме в приятелство изрично-
нямаше у тебе нищо иронично,
а учението ти осъзнах
като ритми общи и вълнисти,
и изпитах даже малко страх,
щом листата му разлисти,
че човеците с любов зовем,
сякаш сме загубили ума съвсем.
М:
-Любовта със злобата граничи,
но пред нея тя не коленичи,
а поема злобния цинизъм,
но направи ли го тя небрежно,
влиза в собствен егоизъм,
който трови чувство белоснежно
и тогава като хуманисти
утвърждаваме желания чисти.
Л:
-Този миг поражда пък съмнение
и изчезва мило одобрение,
с което се руши момента
и се пада първо на коляно
с чувство за неискреност и мента,
а пък то, с кръв обляно,
от такава случка кратка
прави в съзнанието загадка.
М:
-Запознах се с теб в “Мургавец”-
нашият любим и мил красавец
в случката с онзи котарак,
който взе от мен да се страхува,
но се спря до левия ти крак-
мъркайки започна да те чува,
а когато почна да го галиш,
знаех си, че мене ти ще свалиш.
Л:
-Тук пристигнах аз със самолет-
срещнах те, това за мене бе късмет
и по силата на минала причина,
носеща в душата ми страдание,
сложи ти на спомена кончина,
надарявайки ме с внимание
като ми поръча руйно пиво,
стигайки до чувството ми срамежливо.
М:
-Елегантно ти към мен пристъпи,
сякаш че сърцето си отстъпи
и стояхме двамата – наивни –
възхищавах се на твоята усмивка,
във взаимност някаква – активни,
следвайки менталната извивка
и се сляхме мило – субективно
с разбирането ни градивно.
Л:
-Твойте панталони – малко длъжки,
с очертанията мъжки,
караха очите да притварям
и по странни, някакви привички
взех молитва да повтарям
с интерес към миговете – всички,
а край нас човешкото гъмжило
бе огрято от любовното светило.
М:
-Вярно е, така се запознахме –
себе си, един чрез друг, узнахме
в гънките на умиление,
в което нищо не отричаш,
не изпитваш даже притеснение,
казвайки безмълвно, че обичаш
с вихъра на безметежна страст,
носеща развитие чрез контраст.
Л:
-Щедро любовта се дава,
щом невинност притежава
и разбира правилото златно:
да не бъде вече равнодушна,
да не рови в спомена обратно
и със себе си да е послушна,
че ако това не върши,
скоро тя ще се прекърши.
М:
-Слушай Лъки, хората са разни –
чуждана любов мнозина дразни
и с това, че им досажда,
се започва някак леко – пробно:
завист тиха се поражда
и цъфти в чувство злобно,
в което яростта прехвърча,
но в оправдания подсмърча.
Л:
-Любовта е чувство на забрава
в менталната прегръдка здрава,
чрез която тебе, щом миросвам,
без да ставаш безразличен,
свойто его аз докосвам
и чрез погледа критичен,
съзерцавам ти окото,
както и лъчите на челото.
М:
-Днешният човек, макар разголен,
си остава Лъки, болен:
не полага той усърдно грижи
с другия да бъде близък,
а стихията го движи
в бързей на пороци – низък,
с което става беззащитен-
с удоволствия преситен.
Л:
-След това – през зимния сезон,
с тебе Мо, завихрихме купон
и видяхме хората в родство –
в интимен миг – вълнуващ
и онуй дълбоко превъзходство
на човека, в страст пируващ
и дори, че ти не беше пил,
ми показа, че си много мил.
М:
-Съградихме Лъки, общо тяло-
любовта разбрахме като цяло:
образ на божественото – скъп,
който ти превърна в своя цел
и отхвърли спомен, угнетяващ – тъп,
който в капан те бе обзел
и под натиска на притеснение
бе преди в унижение..
Л:
-Словото ти Мо, е прагматично-
прави пояснение еротично
и предпазвайки от пристъпи на страх,
ме привежда във възбуда
и чрез него вече осъзнах,
че съм влюбена, но не и луда,
затова че всяка твоя фраза
носи радост и любов, но не омраза.
М:
-В екзистенциалния език
с теб открихме своя лик,
че душата в другата замира
без да прави забележка,
себе си с добро намира,
даже в ситуация тежка,
а това е толкова нормално-
да не става чувството банално.
Л:
-Любовта, чрез чувството безкрайно,
носи упоение за нещо трайно
и създава настроение-
даже за поетите секретно,
пишещи в уединение,
но защо ли не конкретно,
а това не е сериозно,
казвайки, че е куриозно.
М:
-Има Лъки, нещо очевидно
и е тъй конкретно – видно,
че във всяка моя клауза
се улавя тръпка положителна-
даже в поетичната ми пауза
няма интонация унизителна
и дори чрез стихче инзвъредно
соча туй, което мисля, че е редно.
Л:
-Ти в любовта си си уверен,
затова че там си верен
и чрез чувството си знойно
ти развиваш обществото,
за да бъде то достойно
като прави естеството
чрез хуманна солидарност,
будеща в душата благодарност.
М:
-Днешният човек блуждае
и над себе си гадае,
че душите са смутени
от процеси непознати
и пресилено засмени,
хора стават дубликати-
аз пък пиша – не протакам
и партньори смели чакам.
© Валери Рибаров Всички права запазени