Откъс от романа "Виртуална история"

Л:

-Спомняш ли си как се запознахме?

Словото свободно разиграхме-

зазвучала в душите ода,

чрез която взе да се родееш

без да търсиш някаква изгода

или силите си да пилееш

с лик на възхитителен младеж,

дал ми златен пръстен за годеж.

М:

-Бях на световете господар

и ти ги поднесох като дар,

разрушавайки мълчание сиво

с достоен в спомена ти влог

и заложих чувството красиво

като нов – за теб и мен пролог,

за което двамата ще знаем,

че към бъдното ще бъде заем.

Л:

-Влязохме в познанство отговорно-

няма да се случи то повторно:

поривът ни все така си е парлив

и в душите ни остава,

за да носим спомена игрив,

който радостта ни не предава,

затова че в живота би могъл

да се бори срещу всеки порив зъл.

М:

-Схванах бързо твоите черти

и животът взе да ни върти

с полъха на бързея случаен,

в който чухме стона завистлив,

но заложих порив всеотдаен

срущу крясък подъл, горделив,

който за сърцето взе да хваща

в опита към сенки да препраща.

Л:

-С поглед мил и благороден,

с теб поехме път свободен,

гледайки към хоризонт далечен,

без на някой нещо да дължиш

и с характера си тъй човечен

в мен Мойсее, почна да гориш

с огън от предците въплътен

и от двамата ни одобрен.

М:

-Чувството любовна е изконно,

водещо в руслото законно

като вот житейски, но основен,

който неуморно обяснявам,

че това е път природен,

с който хора разни вдъхновявам

и затуй създадохме светлик,

очертаващ нашия хуманен лик.

Л:

-Ти ми каза, че ме преживяваш

с глас, чрез който настояваш

и го схванах като непринуден,

виждайки една голяма тема,

очертаваща живота чуден

като прагматичен, не в поема

и чрез екзистенция лазурна

да постигнем общността културна.

М:

-Спомням си, че майската прохлада

носеше особена наслада-

в моята менталност бе родена

и изгря полека в нас дъга:

чувствах, как с чувство надарена,

носеше в душата си тъга

на събитие предишно – свидно,

съхранило нещичко обидно.

Л:

-Потопи ме в приятелство изрично-

нямаше у тебе нищо иронично,

а учението ти осъзнах

като ритми общи и вълнисти,

и изпитах даже малко страх,

щом листата му разлисти,

че човеците с любов зовем,

сякаш сме загубили ума съвсем.

М:

-Любовта със злобата граничи,

но пред нея тя не коленичи,

а поема злобния цинизъм,

но направи ли го тя небрежно,

влиза в собствен егоизъм,

който трови чувство белоснежно

и тогава като хуманисти

утвърждаваме желания чисти.

Л:

-Този миг поражда пък съмнение

и изчезва мило одобрение,

с което се руши момента

и се пада първо на коляно

с чувство за неискреност и мента,

а пък то, с кръв обляно,

от такава случка кратка

прави в съзнанието загадка.

М:

-Запознах се с теб в “Мургавец”-

нашият любим и мил красавец

в случката с онзи котарак,

който взе от мен да се страхува,

но се спря до левия ти крак-

мъркайки започна да те чува,

а когато почна да го галиш,

знаех си, че мене ти ще свалиш.

Л:

-Тук пристигнах аз със самолет-

срещнах те, това за мене бе късмет

и по силата на минала причина,

носеща в душата ми страдание,

сложи ти на спомена кончина,

надарявайки ме с внимание

като ми поръча руйно пиво,

стигайки до чувството ми срамежливо.

М:

-Елегантно ти към мен пристъпи,

сякаш че сърцето си отстъпи

и стояхме двамата – наивни –

възхищавах се на твоята усмивка,

във взаимност някаква – активни,

следвайки менталната извивка

и се сляхме мило – субективно

с разбирането ни градивно.

Л:

-Твойте панталони – малко длъжки,

с очертанията мъжки,

караха очите да притварям

и по странни, някакви привички

взех молитва да повтарям

с интерес към миговете – всички,

а край нас човешкото гъмжило

бе огрято от любовното светило.

М:

-Вярно е, така се запознахме –

себе си, един чрез друг, узнахме

в гънките на умиление,

в което нищо не отричаш,

не изпитваш даже притеснение,

казвайки безмълвно, че обичаш

с вихъра на безметежна страст,

носеща развитие чрез контраст.

Л:

-Щедро любовта се дава,

щом невинност притежава

и разбира правилото златно:

да не бъде вече равнодушна,

да не рови в спомена обратно

и със себе си да е послушна,

че ако това не върши,

скоро тя ще се прекърши.

М:

-Слушай Лъки, хората са разни –

чуждана любов мнозина дразни

и с това, че им досажда,

се започва някак леко – пробно:

завист тиха се поражда

и цъфти в чувство злобно,

в което яростта прехвърча,

но в оправдания подсмърча.

Л:

-Любовта е чувство на забрава

в менталната прегръдка здрава,

чрез която тебе, щом миросвам,

без да ставаш безразличен,

свойто его аз докосвам

и чрез погледа критичен,

съзерцавам ти окото,

както и лъчите на челото.

М:

-Днешният човек, макар разголен,

си остава Лъки, болен:

не полага той усърдно грижи

с другия да бъде близък,

а стихията го движи

в бързей на пороци – низък,

с което става беззащитен-

с удоволствия преситен.

Л:

-След това – през зимния сезон,

с тебе Мо, завихрихме купон

и видяхме хората в родство –

в интимен миг – вълнуващ

и онуй дълбоко превъзходство

на човека, в страст пируващ

и дори, че ти не беше пил,

ми показа, че си много мил.

М:

-Съградихме Лъки, общо тяло-

любовта разбрахме като цяло:

образ на божественото – скъп,

който ти превърна в своя цел

и отхвърли спомен, угнетяващ – тъп,

който в капан те бе обзел

и под натиска на притеснение

бе преди в унижение..

Л:

-Словото ти Мо, е прагматично-

прави пояснение еротично

и предпазвайки от пристъпи на страх,

ме привежда във възбуда

и чрез него вече осъзнах,

че съм влюбена, но не и луда,

затова че всяка твоя фраза

носи радост и любов, но не омраза.

М:

-В екзистенциалния език

с теб открихме своя лик,

че душата в другата замира

без да прави забележка,

себе си с добро намира,

даже в ситуация тежка,

а това е толкова нормално-

да не става чувството банално.

Л:

-Любовта, чрез чувството безкрайно,

носи упоение за нещо трайно

и създава настроение-

даже за поетите секретно,

пишещи в уединение,

но защо ли не конкретно,

а това не е сериозно,

казвайки, че е куриозно.

М:

-Има Лъки, нещо очевидно

и е тъй конкретно – видно,

че във всяка моя клауза

се улавя тръпка положителна-

даже в поетичната ми пауза

няма интонация унизителна

и дори чрез стихче инзвъредно

соча туй, което мисля, че е редно.

Л:

-Ти в любовта си си уверен,

затова че там си верен

и чрез чувството си знойно

ти развиваш обществото,

за да бъде то достойно

като прави естеството

чрез хуманна солидарност,

будеща в душата благодарност.

М:

-Днешният човек блуждае

и над себе си гадае,

че душите са смутени

от процеси непознати

и пресилено засмени,

хора стават дубликати-

аз пък пиша – не протакам

и партньори смели чакам.