Спри, ако боли,

не видиш ли - как

всичко се руши;

Аз те моля забрави,

споменът на хубавите дни,

помниш ли, ти-

как галех твоите хубави

коси;

Очите ти - гледах ги,

с поглед жаден,

с трепет страстен;

но-уви,

сякаш живота ни ги удуши;

Със сянка каменно-студена,

моята душа наранена,

бавно се стопява;

Виждам го – полъхът  леден

На самотата – страж верен

Носи есенни листа – пожълтели,

Всички те окапали, умрели;

А две сърца, стоят там,

В тъгата бяла, нейн храм,

Тлеят и чакат вечно,

За едното чувство човечно –

Ала съдбите, тез хиени,

Триста пъти ги веч проклели,

Да стоят душите, клети,

Мигом разделени –

Да усещат само стонове

На призрачни силуети;